Лита Аспарухова разказва : « Никога няма да забравя една случка с големия левскар Рихард Езра. Беше точно по времето, когато се разиграваха разправиите около връщането на Георги от Ботев (Пловдив) в София. Беше съботен ден и се разхождахме из софийските улици. И точно се радвахме, че поне за малко бяхме останали без „опашка” – пред Военния клуб ни среща Езра. Без да каже нито дума, застава пред нас и пада на колене на тротоара с вдигнати за молитва ръце. Георги се притесни страшно. Хората наоколо се заоглеждаха с любопитство. Събра се народ. А Езрата не мърда от земята: “Докато не ми обещаеш, че ще се върнеш в Левски, няма да мръдна оттук!” Идеше ни да потънем в земята. И чак когато му обещахме, че се връщаме, стана, а ние с бързи крачки избягахме от мястото на случката. »
... Камъкът падна на мястото си. Ако Георги Генов караше Аспарухов да „вършее“ по-назад по конструктивни съображения, в Левски вече се озова като острие на атаката, беше водещата личност, ударната сила в последното настъпателно действие. Никак не му бе леко да си проправя път към вратите през купа от защитници, струпани там като плет от живи тела. А специално към него вниманието беше по-особено — поне двама зорко го охраняваха, неотлъчно го следваха накъдето и да тръгне.
И все пак той бе трудно уловим. Като радар долавяше импулсите в играта и се появяваше там, където тези импулси насочваха топката, още преди тя да е долетяла до адреса. Съприкосновението между нея и нападателя биваше мигновено, но достатъчно ефективно, за да се стрелне тя по най-неочаквана за всички парабола и да се укроти в мрежата.
Така той започна да ниже гол след гол и да блести с хубави изпълнения. Левски се преобрази, набра сила и се изправи с цял ръст. Сякаш и на другите мускулите се наляха. Присъствието на Гунди се отразяваше все по-благоприятно на всички. Играта на „сините“ се подчини изцяло на онова, което тяхната деветка подсказваше. И всичко в интерпретацията на отбора започна да става все по-завършено, по-модерно, по-красиво. Щастие бе и за Аспарухов, че имаше край себе си такива футболисти като Илиев и Костов, в компанията на които той намери благодатната почва на своето развитие.
И Левски тръгна нагоре. През 1964 година стана втори, а неговият централен нападател се записа в листата на стрелците с 19 попадения. През следващия сезон стъпи и на шампионския пиедестал — за пръв път след цели 12 години!

<<< предишна страница .. следваща страница >>>