... Тази 1965 година, годината на неговата слава, започна в подготвителната януарска школа на националния отбор, опънал „шатри“ в Пампорово. На кормилото бе застанал Рудолф Витлачил, с който и Левски трябваше да си проправя път нагоре, към титлата. Но как щеше да стигне до върха, след като на старта през пролетта бе с шест точки след столичния Локомотив, шампиона от миналата година.
През пролетния дял на шампионата в тая високосна за българския футбол година Аспарухов стартира изключително добре. Още в първите кръгове Левски набра инерция, в пет последователни срещи спечели четири победи и само веднъж завърши наравно. Отбеляза 13 гола и 9 от тях бяха дело на неговия централен нападател. Най-важният дуел бе с Локомотив (София), в който тогава бяха Котков, Дебърски, Пенев, Методиев, Деянов, Димитров. Стадионът се пукаше от тежестта на претъпканите трибуни, откъдето развълнуваните зрители следяха с особено внимание яростната схватка между двама истински колоса на терена — централния нападател Аспарухов и централния защитник Иван Димитров. И двамата кръстосваха шпагите в най-сложни ситуации, срещаха се по високите етажи в наказателното поле, противопоставяха си воля на воля, умение на умение, фантазия на фантазия. Само два пъти майсторът на авангарда надделя майстора от тила и... 2:0.
Но това реши всичко — реши победата, реши, както се оказа впоследствие и шампионската титла.
По-късно започна онази знаменита серия, с която никой дотогава, никой и досега не е ознаменувал своя възход и своето присъствие на голямата зелена сцена! Левски прескачаше преградите уверено и никому не се удаваше да блокира неговата деветка, която бележеше гол след гол и сигурно се приближаваше до новия стрелкови рекорд в шампионата.
В Пловдив срещу Локомотив, когато Левски се чувствуваше вече шампион, беше останала само една грижа — Аспарухов да прескочи бариерата на стария рекорд от 26 гола на Диев, до която той беше стигнал преди този последен мач на тракийската столица. Сините не бяха особено затруднени, победата им беше неоспорима, водеха с 2:0. Но радостта не бе пълна — трябваше Гунди да вкара гол. А нищо не излизаше, въпреки че всички топки биваха отправяни към него, че му се създаваха най-благоприятни възможности. Може би прекаленото напрежение пречеше на мерника... И все пак в 85-ата минута Соколов плъзна една топка в коридор, деветката се провря в него и нанесе удар — този път точен! Това бе неговия 27-и рекорден гол. Целият отбор на Левски го захлупи върху тревата. Радостта на всички бе искрена и неизмерима. Поздравления поднасяха и съперниците, овации имаше и откъм трибуните в Пловдив... Така Георги Аспарухов стана за пръв път шампион, стана и голмайстор, обявен бе и за спортсмен №1 на страната.

<<< предишна страница .. следваща страница >>>